НОЩ
Падна. Не ме попита, но и се подчиних. Дали Бетовен е попитал глухотата, не знам... Може би никога не й се е подчинявал... Може и да не я е приемал... не знам. Подчиних се на нощта, позволих й да ме обгърне, настоях да ме вземе. Тя ми обеща, че ще сънувам, а не ми позволява да заспя. Дали пък вече не сънувам? Може ли това да е един от онези сънища, които не разбираш реалност ли са или сън, въпреки, че се питаш "това сън ли е?"
Когато хората казват имало едно време всички си представяме ден, но дали не става дума за нощ или вечер, поне пладне... не, полетата са ни научили да си представяме ден. Ярък, жарък ден, със непоносима мараня... дори жажда... злосторната жажда караща сърцето ти да изтръпва от собственото си биене в мъката за капка вода - разредителят на живота и неговия единствен смисъл. Знам, че всичко е съставено от вода, това всички го знаем, но имало едно време една нощ. Не влажна, не суха. С дъх на живи цветя и щури прилепчета, далеч от мочурища, дебри и пещери, близо до сърцето ми. Прозаично но факт.
Нощ, с няколко сияйни звезди, необременени от претенциозните светлини на големия град. Няколко малки точици съставящи колана на Орион, няколко бегли звънчета очертали портал. Накъде? Нощта ми обеща да сънувам, а ми показва това... дали да не попътешествам натам? Тук какво ме задържа, а Орион е така притегателен... защо е толкова искрен? Дали не ме мами с красотата си?
Ще заспя, ще проверя...
Няма коментари:
Публикуване на коментар