Общо показвания

ДОБРЕ ДОШЛИ



Скъпи приятели, врабчета и извънземни,
това е моят блог.
С няколко превъртания на скролчето ще можете да се докоснете до частички от душата ми.

ДОБРЕ ДОШЛИ НА ГОСТИ НА МОЕТО СЪРЦЕ

Всичко за мен

Моята снимка
Фил. 4:13. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.

петък, 29 юни 2012 г.

Девойко мари, любя те!

Девойко мари хубава,
защо ми е така да те любя?
Защо си ми на сърце легнала?
Как си ми мори полегнала?

Защо си ми жено разказала,
разказала и показала,
красиви си мори долини,
прекрасни си мори планини.

Та си пленила любе душата ми,
сърцето ми страда по тебе завинаги,
та децата ми искам да гледаш,
къщата мори да спряташ.

Къде ми е либе надеждата,
в какво ми е гордостта и одеждата,
в тебе е либе честта ми,
във тебе съм вложил рода ми.

Не плача девойко от мъка,
но пия девойко от радостъ,
сипи ми да се напия,
пък лека да ми е орисия.

С тебе ме свърза отеца,
с тебе деля си хлебеца,
да ти е сладко любов да е вкусно,
на децата да им е леко и нужно.

Ограда сколасах на двора,
стената замазах в обора,
в градината расте ми храната,
в дома ми си ти ми душата.

Девойко, обещай ми да никнеш до мене,
ти си ми хляба и за догодина си семе,
ти си ми всичката воля, надежда и страх,
ти си подслон ми, любов и познах,
Господ да пази, иначе грях!

29.06.2012
22.59 pm
София
Радослав Йорданов

петък, 6 април 2012 г.

Полтъргайстчета



На призраци приличат,
като таласъми се обличат,
ходят нощем из гостната,
изкарват акъла на котката,
влизат по чекмеджета,
чувам ги по мокета,
тичат из коридора,
страх ме е да отворя.


Бяс като ги прихване,
вият като заклани,
не мога очи да затворя,
има един на балкона,
чука ми по стъклото,
с клоните на дървото,
викам му да се маха,
хич и не чува заплаха.


В кухнята хвърлят чинии,
в хола поканили самодиви,
в килера блъскат по лодката,
става ми жално за котката,
в колзета се пръскат със душа,
не мога, дойде ми до гуша,
а в спалнята мама и татко,
спинкат си сладкичко - сладко.

Какво да ги правя, о, Боже,
да спрат да ме дразнят не може,
няма къде да избягам,
чувствам на тясно съм хванат,
главата заврях под юргана,
даже не мога да шавна,
пак ли ще се страхувам
и цялата нощ ще будувам?

6.04.2012

сряда, 28 март 2012 г.

Малките неща

Радвам се на малките неща,
радвам се и на една боза,
радвам се на нишките на съдбата,
радвам се на шума на гората.

Обичам комарите по среднощ,
обичам да спя като в кош,
обичам да нанкам и да сънувам,
обичам през деня да лудувам.

Харесва ми да прегърна дърво,
харесвам лалетата - всяко едно,
харесвам да има светулки по жътва,
харесвам и всякоя капка от мъка.





Желая да има любов и късмет,
желая да има и хаос и ред,
желая да чувствам неистов копнеж,
желая да мога да бъда горещ.

Изисквам от себе си странни неща,
изисквам хармония с духа и света,
изисквам да стана човечен и вечен,
изисквам да мога да бъда конкретен.

Представям си свят без лъжи и омраза,
представям си токът без нула и фаза,
представям си светлината без скорост,
представям си времето в някаква новост.



Вярвам, че може и иска, ще бъде,
вярвам, че някой със Бог ще се свърже,
Вярвам, че невъзможното е момент,
вярвам, че мога във всякой процент.

Написах това за да могат да видят,
и хората себе си тук да открият,
и искам да знаят, че силата вечна,
във космоса още по - силно отеква.

Когато поискат то може да стане,
когато повярват ще бъде и даже,
ще знаят какво и защо да поръчват,
душите накрая ще спрат да измъчват.

28.3.2012
00:24 ам



неделя, 25 март 2012 г.

Ангели

Когато си отпаднал
и не виждаш нищо заради мъглата,
когато си пропаднал
в безразсъдността на суетата.

Когато си прехапал устни
и от очите ти текат сълзи,
Когато си изказал думи,
от които във душата ти вали.

Когато имаш всичко,
но не ти достига нищо
и когато виждаш надалеч,
ала до тебе няма никой.



Когато сметнеш за ненужно да си жив,
когато виждаш, че света около теб е сив.

Попитай ангелите дивни на земята,
за страстите, за любовта към светлината,
прекарай малко време в тишина със тях,
и ще забележиш как изчезва всеки страх.

Когато нямаш сламка, а не спираш да се давиш,
когато се усещаш, че ще се оставиш.

Повикай ангелите си при теб да постоят,
поговори за болките си - ще те разберат,
те винаги ще те докоснат, да се посъвземеш
и ще да ти помогнат пак, да се намериш..

Ангелите нямат кости, кръв или тела,
въпреки това съставени от светлина,
те имат очертания и  осезаеми крила,
те имат ореоли  от златистова вода.

Те пеят песни и се грижат вещо,
те знаят тайни и се виждат лесно,
те могат винаги да те спасят,
да те целунат, утешат и изцелят.

Така ако в душата не намираш мир,
не виждай утешения в охолен пир,
а просто затвори очи, опри се на земята,
и с коленете си усещай  небесата.



2:07am
25.03.2012

понеделник, 19 март 2012 г.

Приказката за Хармония

           Имало едно време един тон. Преди да стане тон, той бил едно едва доловимо тонче. Понеже цял живот се учел как да стане тон, все неща, които не се учат на училище или в компанията на глуповати шумкания, той успял да изгради себе си. Все още се чувствал подрастващ, но вече можел да нарича себе си именно ТОН. Той знаел, че трептенията му са съвсем точни и верни, за това един ден отишъл при родителите си и казал:
 - Мамо, татко, искам да тръгна по широкия свят и да намеря последователи. 
            Баща му, Звук, който бил вече достатъчно възрастен и плътен, му признал, че ще му е трудно, знаейки това от собствен опит. Той обаче бил наясно с буйните атоми на сина си и с радост му дал благословията си, като му казал винаги да си има едно на ум и да внимава с кого и как трепти. Майка му, Шумка, била толкова шашардисана пред изповедта на сина си, че произвела неблагоприятни вълни и почти спряла, което при тях е както при нас да припаднем. Наложило се Тон да трепне с цели четирсет децибела, за да свести майка си. Прегърнал ги с едно тихо, нискочестотно припкане и тръгнал да си търси късмета.
           В деня на заминаването било прекрасна утрин, само вятъра създавал по някое потреперване на заобикалящата го природа, та да може Тон да среща някого по пътя си. Всички отминавали твърде бързо, но той бил щастлив и от това. След като излязъл от вкъщи и свил по улицата на изток се замислил дали да не полети известно време, все пак това е важно свойство на тоновете, а той го обичал изключително много. Разперил се, разширил рамене, пуснал си опашка и литнал. Без да иска стреснал едно врабче, което решило, че приближава лалугер, но бързо се усетило, щом видяло, че няма нищо такова. И до сега се питам, то защо си помисли, че идва точно лалугер. Пък и си мислех, че лалугерите и врабчетата са приятели, но това е друга тема. 
             Тон прелетя през няколко турболенции и  се отзова в огромен град. Там имаше толкова много като него, че той едва повярва на сетивата си. Всички бягаха и летяха толкова бързо и в толкова много посоки, че всичко беше като някакъв дъжд от звукови вълни, който валеше във всички възможни посоки. Тон се загуби. Той беше тръгнал да разгледа града, но изведнъж се умори. Всички прелитаха покрай него, без да му обърнат капка внимание, никакво, дори на опитите му да спре някого, просто да поговорят. Реши да почине и кръжа дълго покрай една самотна скамейка, в някакъв парк. Падна нощта, Тон не знаеше къде да отиде, видя една локва и му стана тъжно. Отиде при нея и така силно затрептя, е повърхността й се размърда. Тогава се случи нещо твърде ненадейно. От някъде изскочиха още трима - четирима, приблизително приличащи на него.
- Ти кой си? - попитаха те - Малко си тънък.
- Не съм тънък! - отговори Тон. - Просто така изглеждам.
Между тях имаше една чудно хубава, тя заговори.
- Много си смешен... да не те е страх от нещо?
- Съвсем не, но ми стана тъжно. Мислех, че ще мога да намеря последователи, а тук никой не се спира дори за миг.
- Знаеш ли, - продължи красивата - всички ние дойдохме тук за същото.
- Открихте ли нещо? - попита отново Тон.
- Открихме себе си! - отговори едно малко по - едро трептение. - Но, нека първо да се запознаем...
- Ами казвам се Тон. - каза Тон.
Всички прихнаха да се смеят.
- Ама това ни е ясно. - каза едно много, много тъничко трептение - Когато ние дойдохме тук и се запознахме, всички твърдяха, че се казват така. Това е защото всички имахме ясно обособени и стабилни трептения, но после разбрахме, че това е само дефиниция да ни разграничават от обикновените шумове.
- Какво искаш да кажеш? - недоумяваше Тон.
- Ами това, което казва, бе брат. - отговори едно ниско и тумбесто тонче. - Ние всички сме тонове, ама си имаме прякори и така се разпознаваме и звучим в синхрон.
- Звучите в синхрон? - пак тъпееше Тон.
- Леле, този е абсолютно приглушен. Виж сега, когато имаш точно определена честота и започнеш да трептиш с някого и се получава красиво, това значи, че ти си в синхрон. Нали всички това търсим за бога... чакай, какво ти обяснявам, слушай сега и не трепкай.
       И изведнъж, един след друг, четирите тона започнаха да трептят. Някои спираха за малко и после пак почваха, други усилваха и намаляваха, но през цялото време звучаха невероятно, сякаш наистина са едно, макар, че се различаваха.
- Олелеееее... - отбеляза Тон когато те спряха - Къде го научихте това?
- Ами сами го научихме - каза красивата - Наричаме го акорд. Защото ни звучи така. Ха - ха.
- Да. - отбелязаха другите.
- Чакай да ти кажа, този тънкия е Си, красавицата е Фа, този едрия е Ре, а аз съм До, защото съм най - нисък.
- Ами аз съм...
- Ти трябва да пробваш с нас, после ще решим.
        Скъпи приятели, ако щете вярвайте, но тези тонове цяла вечер репетираха. Не мръднаха от мястото си. Така се забавляваха, че ако някой ги беше видял щеше да каже, че това не може да се види другаде и щеше да е прав. Разбира се в началото Тон беше малко неориентиран и се чувстваше доста странно. Той усети, че влиянието на другите го облагородяват и той звучи още по - интересно и вярно, да не кажа и доста по - добре. От много време насам Тон не се бе забавлявал толкова искрено. Може би от онзи ден когато той за пръв път трепна толкова силно, че една чаша до него се търкулна и за малко да се счупи. Тогава той много се смя, но днешния ден, тоест вечер, му показа, че има неща в този свят, които се намират трудно и трябва да се запазят. Затова той каза:
- Вижте, искам да се упражнявам още с вас. Имам усещането в трептенията си, че заедно можем да открием доста неща.
- Радвам се, че го казваш каза До, защото май всички имаме това усещане.
- Това, което търсим е хармония. - каза Фа. - Смятаме, че ако се съберем достатъчно такива като нас, един ден ще можем да я изобретим.
- Какво е хармония? - попита Тон.
- Ами и ние не знаем точно, но предполагаме, че това е начина, по който се смесват видовете акорди. Ако ти, аз и някой друг образуваме един акорд, то други няколко ще образуват друг акорд, който звучи различно от нашия. Има акорди, които звучат добре и такива, които не звучат добре. Има и такива акорди, които се отнасят по различен начин към други, някои красиво, други тъжно, трети смешно, весело, страшно и така нататък. Но ако имаме достатъчно тонове за да можем да трептим един с другиго, в правилната последователност, ние мислим, че ще създадем това, което сега наричаме хармония. - това го разправяха всички, като се надпреварваха един през друг.
- Много интересно, мислите ли, че създадох акорд с вас? - попита развълнувано Тон.
- И още как - отбеляза Ре - Ти не го ли усети?
- Мисля, че го усетих.
- Да. И за тази цел ти трябва да се казваш някак си, не просто тон, ами Сок! - предложи Си.
- На мен повече ми звучи като Кос! - каза До
- Твърде верен е, макар, че още не го усеща. Мисля, че ще е най добре да го наречем Сол. - вярно отбеляза Фа.
- Уоооооо, ами да! Сол! Ама, че вярно! Ами ти си си абсолютен Сол! - възкликваха другите.
- Мисля, че ми допада. - усмихна се Сол и всички затрептяха в акорди. - Хайде да търсим последователи!
          Сол бе много щастлив онази вечер. Тогава никой от тях не знаеше, че има страшно много като звуци и тонове като тях. Онази вечер никой не си даваше сметка, колко велик подвиг извършва, колко ще бъде важен. Те дори не предполагаха колко приятели ще съберат, как ще се свържат един с другиго, не само в акорди, но и в октави, гами, как ще открият Хармонията и колко ще са важни за нея термините като алегро, престо, адажио и други, които те все ми обясняваха какво значат и аз все забравях. Те тогава изобщо не знаеха, че ще открият величието наречено Музика. И Сол ще се превърне в герой, ще спаси своята бъдеща любов Фа и ще кръстят на него нотен ключ. От любов музикантите щяха да кръстят ключ и на Фа, та да могат те двамата да останат завинаги неразделни. Но какво ги интересуваше това моите млади приятели. По онова време те искаха да открият Хармонията и важността да се свързват по техния си странен начин.
         Сега малко ми се плаче, като се сещам, но все някак си се утешавам. В къщи има едно старо пиано. То ми помага в моменти като този, само натискам клавишите и моите стари приятели пристигат. Може и да съм изкуфял като пианото и да съм на цели сто и три години, но честно ми казвам, ако имате някакъв инструмент в къщи, може да е прашасал или стар, пробвайте как свири. Ако успеете да извикате моите приятели, те ще ви разкажат още по - невероятни истории.
         

Посветено на всички ноти и всички мои хармонични приятели.
1:20 часа
3.19.2012
София
Радослав Йорданов

събота, 17 март 2012 г.

Душата ми с почерк на елф




Едно дърво без корени
стоеше там на върха,
едно дърво без клони
стоеше на таз планина,
едно дърво без листа,
едно дърво без кора,
едно дърво без стебло,
едно дърво сам само,
стоеше, а на върха валеше
като из ведро.



Преди много време - приблизително 2003

Нещо Нежно

Някаква нежна сянка... Отново е нощ, някаква нежна дрямка като сън, но във кош. Нещо ме ободри и събуди, някой ми каза здравей. Някой ми докосна страната, май ме целуна. Не му казах недей, май беше тя, нощта? Стъписан от чувството се събудих, но не разбрах, аз ли съм или бях.
Нежно ли беше или ме смрази не видян страх? Дали не беше снежинката на снежната кралица, която омагьоса сърцето ми. Дали вече не чувствам нищо и песъчинка от огледалото на дявола се сля със мен? Дали не беше японско цунами в минорна гама заливащо бреговете на моята опустяла същност? Не си ли задавам въпроси от читанката за първи клас? Не съм ли един от вас?
Нещо нежно се казва водата, така се и казва тревата, и красотата и нежността и любовта на мама и на приятелката ми обичта. Нещо нежно ме изкоси, нещо така ме заколи, дори не разбрах, че дори и това ме боли и ме трови. Събуди ме без да ме пита, учудва ме до насита. Сън като от коприва. Коприва от мак и памук, със мирис на хвойна и бук, със дъх на липа и лалета, с душа на вековни дървета. Какво ме събуди така, че сега ме е страх да заспя? Събуди ме за да ме възлюби и сам ме остави без думи? Какво съм сънувал преди това? Каква беше историята за дъжда? За крилата, за златната ябълка и конете, за бикът от Норуей и принцесите и кралете? С това ли съм бдял преди да отмигна и в този невиждан момент да притихна...
Събудих се но защо?
Целуна ме някоя, но защо?
/Under construction/
/следва обновение и продължение/

петък, 16 март 2012 г.

Плачещ човек, който се усмихва или усмихнат човек, който плаче...?

Плачещ човек, който се усмихва
или усмихнат човек, който плаче...?

Не знам...
Едно зная обаче,

Поляните небесни даже,
важното е да се каже,
наросяват се по утринта,
и ангелите стъпват много нежно,
със ефирните си ходила.

Бог им дава и вода да пият
и да пазят хората от тъмнина.
Знаем ли и ние как се вият
и летят над нашите глава?

Хората усмихнати вървят,
а други тъжно по павета крачат,
трети злобят се и хич не щат,
да осъзнаят колко много малко значат.

Кратко време имах днес,
в локвата да зърна лик си смешен,
но ако щете вярвайте във миг,
зад мене литна ангел с чудна песен.

Стреснах се, но се усмихнах ведро,
и сълзичката си не можах да удържа,
Дано до мене Бог присъства щедро,
и рекичката да чака да се напоя.

...усмихнат човек, а плаче или плаче човек, а се усмихва...
Ами не зная...
Всяка локва си мълчи,
всеки път обаче отразява,
не лица ами души.

16.03.1012

Врабчи поглед





Сняг, затрупал е боклуците тъдява,

опитвам да избягам от града,
старото пиано младо зазвънява,
бял ли е или е пуст света?

Странна ми е нотната тетрадка,
с пръснати по листите черти,
нотите са ми загадка,
свиря със затворени очи.














Свиря и мечтая за небето
и за "колко хубавите висоти",
полета на мисълта където,
няма бреме, грижи и лъжи.


Съжалявам, че не ми се мисли за пари,
а повече за красотата у душата,
песента ми по клавишите върви,
"ще завещая любовта си на децата"...


...Няколко трохички ми останаха
и със вода ще си ги изкълва,
литвам, че и нотите забравиха
къде решил съм да ги заведа.



P.S....благодаря...

Послание от сърцето към душата ми (1)



Когато времето раздира всички срещи
и за тебе няма мирни небеса,
почитай мъдростта си с бели свещи,
и не помътнявай във реките васяка бистрота.

Когато полъха на лек ветрец не се усмихва,
ти поглеждай тънките червени нишки,
в локвите, в листата, във дъжда притихва,
съдбата ти с потайни, смели мисли.




Когато си останал без комат духовен хляб,
и всичко като че е спряло покрай теб,
отдай смирен душевно-постещ глад
и си представи, че си от въздуха поет.




Закрий очи, послушай песента на планината,
даже камъните тука ще запеят,
вятъра така красиво люби се с гората,
че тревите от страстта им се люлеят.




А когато си в борба за себе си както сега,
и се чудиш от къде да вдъхнеш,

продължи със самолета към върха
и обещавам, че горивото ще стигне да се
върнеш!



27.12.2010

Странна мисъл

Търся покой за душата си и съм на косъм да го намеря,
в начинанието да възвърна правата над себе си - ще успея,
с всеки стих и всяка мисъл-усмивка старея,
и на поход да преоткрия мъдростта си съм ...     всичко е в нея.


     *             *              *


Критика вътрешна,
странна поетика,
есе по естетика,

Космогонетика – самолетика – виолетика - основна странноприемнаеретика...
няколко прочетени конски по етика,
няколко по морал, един портокал,
две-три медузи, рубини вплетени в музи...
плодове за духа – мемориал от кал, крал на  бал, бял флаг на мира
 и на върха стоя
 с маруля в ръка за да кажа Обичам ви - ДА!!!

 Ха,
Фасул, боб, няколко чаши коноп,
Вартоп,
кошмар като шамар, пял цар на поп,
Фанфар на робот  без правилвен код,
Всичко на ход, голям хобот!!!
Правилно мислят и вдигат ръце,
Птици с криле и деца от яйце,
Мрежи звезди, кивита пъстри,
Триста вафли, ръкавчета мръсни...
В космос комети хубави литват,
Как да ги стигна, колко ми липсват,
Бягат ли бягат, тичат връхлитат
И не забравят политат и мигат и кихат...
И пак ми се смеят и ми се усмихват,
После пак прихват
Мечти от тесто или глина,
от восък...
или от саждите от комина,
и черни и бели и гадни и нежни
обичам ги и ги мразя,
тормозят ме, но ги пазя,
признах си една и сега ще я кажа:
„Предлагам в съдбата до край да нагазя”.

 15.10.2010

Циганска песен


Иваншишмана – Софийската уличка ври,
Циганин шарен с акордеон стои,
С развалени зъби и усмивка широка,
С тъжни очи и душичка дълбока.

Покрай ъгъла коли и хора шумят,
Трудно се слуша мелодия в този кът,
А изпод мръсните му ръце извира танго,
Молещо хората да спрат там ухо.

Старецът свири и гледа във спомени, 
Занесох му бира, попитах го може ли:
Да изиграе отново в аржентински стил,
Кимна, усмихна се, оказа се мил.

Поговорихме за хората, за света, за него, за мен,
За страстта към клавишите в този свят разорен,
За Армстронг и тормпета му, за фанфари и песни,
И за други неща, все така интересни.

Не много поплямпахме и си тръгнах,
Отново към своя живот се помъкнах,
Но ми остана и спомен за циганин летен,
Със златен зъб и във музика вречен.

29 ноември 2010

Ти си в мен



Колко са хубави устните на росата,
Порастнах със миг и си спомням полята,
Къщата построена за нас и децата,
През прозореца ти се радвам на красотата.


Гледам как стъпваш боса в тревата,
Колко са ти красиви краката,
Намокрила със роса ходилата,
А е едвам пукнала вънка зората.



Бягаш и в полутъмнината се смееш,
Разбирам по твойте очи, че копнееш,
За обичта, която един в други ще влюбим,
Ако легнем да спим не ще се събудим.


Теб не мога да те опиша в мерена реч,
Ти си еделвайс, горящата в мене свещ,
Океан си ти, буря, хвърчащи искри,
Зрелище, огън, красиви мечти.

За тебе в живота си не пестих,
В тебе се влюбих, за теб се родих,
Не знам,
Просто те видях и се вдъхнових,
снагата ти топла с мойта обвих.



Убий ме за да не те забравя,
В този миг пазя своята вяра,
Как нежно уми си в тревата краката,
Докато ми стъпваше по душата.

22 ноември 2010

Ами ако....

Ами ако имахме земя,
Кръгла, върху кофичка от вкусна вафла,
Пълнена със сладоледени цветя,
Вкусна като мед и масло?

Ако имахме земя зелена,
Със глазура от небесно-син сироп,
Морски кончета от шоколад... и пяна,
Бликаща под техния галоп?

Ако небето беше тъмно като мус,
Поръсено с кокосовите стърготини,
Щеше то да има вкус,
Точно като бабините дивитини.


Ами ако имахме луна
Като препечена кафява курабийка,
Щяхме да се радваме като деца,
На тази топла в шепата пихтийка.

Радвам се че мися за храна,
Звезди като пшеничени зрънца,
Планини като огромни целувки,
В детските пухкави бузки.

Реки течащи от сокове гъсти,
Гори от сладки, със краски пъстри,
Морета - желирани и бонбони,
Червени петлета и ескадрони.

Ех че е сладък живота ми тук,
Вкусна планета и хрупащ звук,
Имам по много и давам на всеки,
Още и още такива планети.

26 11 2010

Прах от праха

(цикъл)



Прах от праха се разнесе,
Не останаха даже нашите кости,
Жълти листата, червена тревата,
В гората да стъпват краката ни боси.



Прах от праха се разнесе,
Морето отплува покривайки всичко,
Прахът ми го няма, мирът ми го няма,
Духът ми отмина, остави ми нищо.


Няма ме, нищо, къде съм, защо,
Вятърът носи... какво ли какво?
Убити и кръв и меса окосени,
Като росни треви - по изгрев засмени.
Летни, зелени болки големи
Усмивки в лицата на мъртви дилеми,
Защо си ме боже оставил на тези
Свирепи надежди до болка нелепи.



Това не съм аз, не съм, аз се загубих,
Сега не твърдя, че съм в час, но душата погубих,
Няма ме, нищо съм, луд съм във рая,
Костите част са сега от безкрая.



Прах от праха се разнесе,
душата ми се възнесе,
духът ми все още живее,
в звездите остана сърце да копнее.
В гърдите са счупени копия остри,
Земята върху й – погробени кости,
Миризмата на смърт и на кръв ще повее,
Надежда за новий живот ще посее.


* * *


Прах от праха се разнесе
Стопи се и морската пяна
Стопи се и залезът вече,
Потъващ в любовна забрана.


Бленувахме в космоса ярък
Да литнат душите на ята,
Представяхме в мозъка малък,
Мечти по – свободни от вятър.


Прах от праха се разнесе
Направо над почвата сива,
Кръвта ни пролята потече,
Реката червена прелива.


Потъват сълзите в реката,
Течаща из древна епоха,
Искрицата каза на мрака,
Думи приети от Бога.


Прах от праха се разнесе,
И болка в душата клокочи,
Ангел дойде да разсее
Всички злини и бълвочи.


Светлината навред се простира
И погледът стига далече,
Отвъд долина да провира,
Ръката си топла понечи.


Прах от праха се разнесе,
Когато се пукна зората,
Звездите запяха ни песен,
В душите да бъде посята.


Могли вдъхновения светли
Подплътили земята ни свята
Да вдъхнат в сърцата ни клетви
Спасяващи братову-брата?


Прах от праха ще отиде
Да срещне два духа за сраща
Човекът ще може да види
Съдбата си веч неизбежна


По реката нагоре ще тръгне
Лодка с послание нежно,
Вярата вредом ще тръпне
За ново послание вечно.


* * *
 
 
Прах от праха,
Око за око,
Кръв за кръвта
Отдавна е зло,
Войната свещена
Човека уби,
Вселената вечна
Нас опрости.
Машина човешка
Обрули завчас
Богатсва вековни
Запазени в нас.

Час подир час
Капка след две,
Няма ни вече,
Къде сме къде...


* * *


Красотата ни и духовността,
Милосърдието и любовта,
Добротата,
прегръдките
И усмивките на децата?
Земята ни,
Огънят,
Ледът
И водата?

Писмата на залезът и зората,
Птиците пръснати в небесата,
Пясъкът морски, гората?
Сълзите ни мощни
И бедните радости,
Всичките видими и невидими сладости....
Прахът ни,
Смехът,
Сърцата,
Крилата,
Капките,
Ласките,
Макът,
Листата,
Розите,
Дебрите
Ехтят в сиротата.
Рачета – смугли
Се крият в реката,
Плачат, отлитат
Всички разумни,
Малки,
Големи,
Кристали,
Поеми,
Лъчи,
Хризантеми,
Игли,
Презимени...
Облаци,
Дъги,
Ръце
и нозе
устни,
коси,
човеци – прасе,
животни,
дървета,
планета,
ракета,
комета – превзета,
черта,
Виолета...

Бягат ли бягат?
Космос ли босфор?
Багажа си стягат
За нова възможност.
Кротони,
Неврони,
Почти-
Неутрони,
Тежки частици,
Кротки протони,
Прости закони,
Просторни балони,
Космос отрони,
космични неврони.


* * *

Прах от праха
Час подир час,
Убийте врага
С добротата във вас.

Прах от праха
Жив е духът ми
Мир за мира
Май ще пребъдне!!!

23 11 2010

Нощни бележки

НОЩ

Падна. Не ме попита, но и се подчиних. Дали Бетовен е попитал глухотата, не знам... Може би никога не й се е подчинявал... Може и да не я е приемал... не знам. Подчиних се на нощта, позволих й да ме обгърне, настоях да ме вземе. Тя ми обеща, че ще сънувам, а не ми позволява да заспя. Дали пък вече не сънувам? Може ли това да е един от онези сънища, които не разбираш реалност ли са или сън, въпреки, че се питаш "това сън ли е?"
Когато хората казват имало едно време всички си представяме ден, но дали не става дума за нощ или вечер, поне пладне... не, полетата са ни научили да си представяме ден. Ярък, жарък ден, със непоносима мараня... дори жажда... злосторната жажда караща сърцето ти да изтръпва от собственото си биене в мъката за капка вода - разредителят на живота и неговия единствен смисъл. Знам, че всичко е съставено от вода, това всички го знаем, но имало едно време една нощ. Не влажна, не суха. С дъх на живи цветя и щури прилепчета, далеч от мочурища, дебри и пещери, близо до сърцето ми. Прозаично но факт.
Нощ, с няколко сияйни звезди, необременени от претенциозните светлини на големия град. Няколко малки точици съставящи колана на Орион, няколко бегли звънчета очертали портал. Накъде? Нощта ми обеща да сънувам, а ми показва това... дали да не попътешествам натам? Тук какво ме задържа, а Орион е така притегателен... защо е толкова искрен? Дали не ме мами с красотата си?
Ще заспя, ще проверя...

четвъртък, 15 март 2012 г.

Ако понякога ти дотежи

Ако понякога ти дотежи,
остави дъжда да вали
две-три думи кажи
и ще видиш дали…

Дали ти тежи
или още си гневен?
Боли те, уви,
от стремежа обсебен.

Спри се за малко,
Дъх поеми,
Все пак малко е жалко,
Остави дъжда да вали…




Ако понякога ти дотежи,
Спри се, дъх поеми,
Нагоре поглед хвърли,
остани сред всички звезди.

Ако случайно спре да вали,
излез, за да видиш дъгата,
повярвай ми, моля те, ти,
ще изчезне веднага тъгата…




Ако понякога ти дотежи,
остави дъжда да вали.
И под капките щастие има,
ако вярваш, ще видиш дали

си наистина малко щастлива.
Ще усетиш, малко по малко,
че сърцето се пълни със обич.
И все пак, малко е жалко,

остави го да знае,
че искаш и можеш.

И все пак…

Ако понякога ти дотежи,
Остави дъжда да вали.
И, моля те, вярвай ми ти,
под капките има звезди…

от
 Радослав Йорданов